Или за сладостта да поемеш отговорност за действията си

Да си асертивен е едно от най-важните житейски умения, което, както всяко друго умение, трябва да бъде практикувано, за да бъде усвоено. Подобно на мотивацията, за да осъзнаем как можем да открием къде ни липсва асертивност, е добре да разберем какво всъщност означава това. Асертивност означава заявяване на Аз-а. Много често заявяването става чрез отказ, защото именно тогава срещаме противопоставяне от другите хора. За съжаление, много от нас са се сблъсквали със ситуации, в които сме се съгласявали с мнение, различно от нашето, само и само за да се харесаме на другите. В живота това може да доведе до фрустриране и прегаряне, а спортът не е по-различен. В днешната статия ще си поговорим за фундаменталното асертивно право, формулирано от Мануел Смит в книгата му “Когато казвам не, се чувствам виновен”. 

Имам право да съм съдия на собственото си поведение, мисли и емоции и да поемам отговорност за последствията от тях.

Както и при всички аксиоми, най-добре ще разберем какво се има предвид под това, ако я разбием на съставните ѝ части.

Имам право да съм съдия на собственото си поведение, мисли и емоции…

Това е лесната част. Всички хора подлежим на законите, с които сме се съгласили да работим заедно. Когато обаче стане дума за собственото ни поведение, само ние сме тези, които в крайна сметка можем да отсъдим дали това поведение е правилно или не. В този случай мнението на другите има значение само до там, докъдето ние го инкорпорираме в собствената си “присъда”. Ако откажем да бъдем съдия на собственото си поведение, тогава предоставяме на другите тази привилегия. Понякога е хубаво да прехвърлиш част от отговорността към другите, но в крайна сметка не те са тези, които живеят в телата ни и мислят мислите ни 24 часа, 7 дни седмично. 

… и да поемам отговорност за последствията от тях

Това е трудната част. Много хора се справят лесно с това да базират поведението си единствено на собствената си преценка, но им е трудно да преценят какви ще бъдат последствията от това. Особено пък е трудно в днешния свят на незабавно награждаване, в който много хора са свикнали, че всичко се полага наготово и бързо.

Всъщност, има и такива забранени вещества, които наподобяват ефекта от “вълшебното” хапче, но те винаги вървят със своите странични ефекти. Тези 12% са пример за хората, които не мислят за последствията. Забелязал съм, че има две основни причини, поради които не можем да поемем отговорност.

Двата начина да не поемаме отговорност

• Да се правиш, че отговорността я няма. Да избягаме от нея, като се правим, че не я забелязваме и да си мислим, че можем да ѝ повлияем. Да решим да не изпълним програмата си и да си мислим, че в крайна сметка всичко ще се нареди на състезанието. Хубавото да спорта обаче е, че той е много обективизираща модалност. 200 килограма на земята си остават 200 килограма, колкото и да се правим, че не са там. И въпреки че има начини да повлияем ментално на себе си и да се представим по-добре, в крайна сметка и те трябва да бъдат тренирани, т.е. да поемем отговорност за действията си.
• Да мислиш, че отговорността ще е твърде непоносима. От друга страна, много често използваме когнитивно изкривяване, наречено “катастрофизация”, т.е. мислим, че последствията от действията ни ще бъдат твърде негативни за нас самите. Ако реша да пропусна една тренировка, цялата ми подготовка ще отиде по дяволите. Ако кажа на треньорът ми, че нещо в програмата не ми харесва, той/тя ще ми се разсърди. Възможно е и да се разсърди, но това ще говори повече за него/нея, отколкото за нас. Минаха времената, в които връзката между треньор и атлет беше единствено транзакционна, т.е. треньорът като строг преподавател. Днес знам, че трансформационните процеси между специалист и клиент са много по-успешни, т.е. треньорът като фасилитарор на процесите при атлета. 

Основното асертивно право във взаимодействие със Златното правило

Да бъда сам на себе си съдя и да поема отговорност за това. Звучи лесно, но е много трудно, особено, ако цял живот сме приучавани, че други са съдиите на действията и емоциите ни. Ако прилагаме това асертивно право, поемаме живота си в собствените си ръце и съответно го отнемаме от другите хора. Колкото по-несигурни се чувстваме, толкова повече искаме да функционираме в рамки, зададени от някъде отвън. Може да са другите хора, а може и да е законова рамка.

Красотата и трудността на овладяването на основното когнитивно правило се коренят в това, че трябва да се научим на собствени правила. В самото начало това не е особено лесно, затова винаги можем да се опрем на Златното правило.

Много се е изписало за него, тъй като то е основата на голяма част от моралните императиви на човечеството, било то религиозни или не. То се свежда до няколко много прости постулата:

• Отнасяй се с другите така, както искаш те да се отнасят с теб;
• Не се отнасяй с другите по начин, по който не би ти харесало да се отнасят с теб;
• Пожелавай за себе си това, което и за другите.

Житейските аксиоми, подобно на математическите, са лесни за научаване, но много трудни за прилагане. И докато за Златното правило имаме хилядолетна традиция, простираща се през всички световни религии, за да сме асертивни можем да разчитаме на младата наука на психологията и нейните подходи. Повечето хора могат да се научат да бъдат асертивни, по подобно на всички умения, и това изисква редовни и постоянни тренировки. Както винаги, започнете бавно, напредвайте леко и след няколко години няма да повярвате къде сте стигнали.

Използвана литература:

1. Smith, M. J. (2008). When I say no, I feel guilty. Pacifica Tape Library..
2. Connor, J., Woolf, J., & Mazanov, J. (2013). Would they dope? Revisiting the Goldman dilemma. British journal of sports medicine, 47(11), 697-700.
3. Flew, A. (1984). A Dictionary of Philosophy: Revised Second Edition. Macmillan.