Контузиите представляват интересен феномен в областта на спортната психология. Осъзнавам, че само човек, който се занимава с психологическата страна на спорта може да започне статия за контузиите с това изречение, но като се има предвид честотата и последиците, които имат за професионалните и непрофесионалните спортисти и техните треньорите, те определено заслужават отделна внимание.
Началото
Проучванията, свързани с травмите в спорта от психологическа гледна точка, започват през 70-те години на миналия век. Едва през 80-те години на ХХ век се определят три насоки на изследване:
- Психологическата уязвимост като рисков фактор за травми
- Влияние на минали травми на спортиста
- Емоционална реакция след травмата
- По този повод ще се съсредоточа върху последното – емоционалните реакции след травма и как можем да се намесим на психологическо ниво, за да контролираме въздействието им върху процеса на рехабилитация.
Ролята на стреса
Изглежда доста очевидно, че травмите ще повлияят на емоционалното състояние на спортиста, което ще доведе до колебания в настроението му и до затруднено придържане към рехабилитационните програми. Съществуват обаче фактори, които инициират и поддържат това емоционално неравновесие. Най-важният от всички тях е стресът.
На първо място, стресът работи в порочен кръг, в който спортистът става по-уязвим за получаване на травми и, също така, се появява по-лесно, след като травмата действително се е случила (Ortín, Garcés de los Fayos y Olmedilla, 2010). Затова изглежда доста уместно да се вземат предвид стресовите фактори. Те могат да бъдат много различни при раличните спортисти и тук идва и една от задачите на спортния психолог – да идентифицира конкретните стресори за конкретния спортист и да помогне за тяхното осъзнаване, ако не и решаване. Такива могат да са:
- Елитен спорт: клубна дисциплина, високи изисквания по отношение на резултатите и напредъка, проблеми във вътрешната динамика на отбора;
- Непрофесионален спорт: придържане, субективно благополучие, съчетаване на работата, семейството и спорта
Когато става въпрос за превенция, е важно да се знае кои стресови фактори влияят на спортиста и контекста, в който се пораждат. Негативното въздействие на травмите е пряко свързано с времето, което спортистът е прекарал в практикуване на своя спорт (Santi & Pietrantoni, 2013). Спортистите, било то професионални или непрофесионални, които са отдали голяма част от времето и живота си на даден спорт, определят своята идентичност въз основа на спортните си постижения. Една контузия прекъсва ежедневната им дейност, така че емоционалното въздействие винаги ще бъде по-високо и по-интензивно.
Когато спортът стане част от теб, контузията представлява удар върху идентичността, а не само върху физиката.
И нека не си мислим, че ако прехраната ни не зависи от спорта, травмата може да е по-малка. Много хора използват спорта като източник на положителни усещания или като метод за справяне. Когато достъпът до този източник е недостъпен, това има и негативни последици. Важно е да се вземе предвид ролята, която спортът играе в живота на спортистите, за да се обясни емоционалното им състояние след травмата.
Афективен цикъл на травмата (O’Connor et. al, 2005 г.)
В психологията много обичаме да работим с модели и справянето с контузиите не е изключение. O’Connor и др. (2005) описват емоционалните последици след травма като “цикъл”.
Емоционалното възстановяване на спортиста не е линейно, то е цикъл, който се променя ежедневно.
Най-вече се влияе от правилните етапи на рехабилитацията, защото всички те представляват различно предизвикателство и задължително променят емоционалната реакция на спортиста.
Този модел предлага три различни реакции на травмата: отричане, дистрес и решително справяне.
За отричане говорим, ако спортистът отхвърля и отрича последиците от травмата. Спортистите могат да проявят отричане на тежестта на травмата, на последиците от нея за спортната кариера или за качеството на живот. Възможно е да се идентифицира отричането не само по това, което казват спортистите, но и по начина, по който те противоречат на друга информация за травмата. Всъщност е необходимо да се прави разлика между положителна мисъл и отричане. Ако спортистът казва “Ще се възстановя само за 8 месеца”, а физиотерапевтът е предвидил 12 месеца, това може да е функционално. Това е така, защото спортистът е наясно, но изключва негативните мисли и може да бъде по-мотивиран в следването на рехабилитационната програма. Различно е, ако спортистът отрича сериозността на травмата, показва липса на самоувереност и съпротива да си сътрудничи с медицинския персонал. Отричането обикновено се появява в ранните етапи на рехабилитацията, непосредствено след травмата, но обикновено не е необходима намеса в този момент, защото това отричане е адаптивно към травмата. Ако отричането продължава и през следващите етапи и пречи на лечението, се налага психологическа намеса (O’Connor et al., 2005).
Дистресът се дава от негативните емоции, произтичащи от увреждането, като тревожност, депресия, гняв, страх, чувство за загуба и нарушаване на самооценката. Също така дистресът е по-силно изразен в ранните етапи на рехабилитацията, но той е по-адаптивен към травмата: всъщност в тази фаза е възможно да се установят отношения, основани на доверие между пострадалия спортист и медицинския персонал. Възможно е обаче спортистът да изпитва дистрес и в други фази, например през последните етапи на рехабилитацията желанието да се върне към спорта може да направи последните стъпки на възстановяването скучни и разочароващи.
Решителното справяне е, когато спортистът е преодолял пасивната нагласа и започва да се справя с новата ситуация. Това включва: оценка на ресурсите, поставяне на реалистични цели и поддържане на ангажираност, съсредоточаване върху програмата и сътрудничество с персонала. Решителното справяне обикновено се появява в последните етапи на рехабилитацията, когато спортистът е преодолял отричането и е станал способен да се справя с дистреса. Тази нагласа е най-функционална, за да се получи успех в рехабилитацията. “Афективният цикъл на травмата” запазва концепцията за различните емоционални фази, но е по-гъвкав, тъй като не предвижда предварително определена последователност. Емоциите могат да се променят в рамките на месец, седмица, а също и в рамките на деня. Полезно е да разгледаме този модел във връзка с етапите на физическата рехабилитация. Например имаме преобладаване на отричането и дистреса в ранните етапи и определено справяне в последните етапи. Освен това различните нагласи се появяват като последици от определени събития. Например, ако играч на ръгби знае, че заместникът му в отбора е изиграл много добър мач и е отбелязал няколко точки, това може да предизвика дистрес.
Неща, които помагат за справяне с емоциите
Както видяхме, травмите хвърлят голяма сянка върху емоционалното настроение на спортиста. Движещият се човек ще претърпи възходи и падения по време на процеса на възстановяване, мотивиран от милионите мисли, които ежедневно се появят в съзнанието му: дали ще съм на същото ниво, когато се възстановя, дали ще съм безпомощен, дали ще мога да продължа да правя това, което обичам…
Важно е обкръжението им, медицинският персонал и дори спортистите да имат предвид 3 инструмента, които могат да помогнат да се поддържат висока мотивация и придържане към лечението, за да се гарантира правилното възстановяване:
- Знаете, че съм на мнение, че знанието е сила. Предоставянето на повече информация относно процеса на рехабилитация помага за намаляване на тревожността на спортистите, защото им позволява да гледат реалистично на ситуацията.
- Поставяне на цели за повишаване на мотивацията и ангажираността на спортиста. То също така помага да се направлява процесът на възстановяване. Тези цели трябва да са добре поставени. SMART няма да е достъчен в случая. Това ще окаже положително въздействие върху чувството за контрол на спортиста и активирането му към рехабилитация;
- Воденето на дневник на мислите, постиженията и трудностите може да е от полза както на спортуващите, така и на специалистите, които работят с тях.
- Научаването на техники за релаксация, медитация и self-talk също могат да бъдат от полза
Контузиите не са приятно нещо, но подобно на загубите, са неизменна част от спорта. Вярно е, че никой не влиза в спорт или започва да бъде активен с мисълта, че ще се контузи, но мисленето и предварителната подготовка за тези моментни не е “викане на дявола”, а по-скоро съзнателна подкрепа за бъдещото ни контузено Аз.
Използваната литература
- O’Connor, E., Heil, J., Harmer, P. & Zimmerman, I. (2005). Injury. In J. Taylor, & G. Wilson (Eds.), Applying sport psychology (pp. 187-206). Champaign, IL: Human Kinetics.
- Podlog, L., Heil, J., & Schulte, S. (2014). Psychosocial factors in sports injury rehabilitation and return to play. Physical Medicine and Rehabilitation Clinics, 25(4), 915-930.
- Santi, G., & Pietrantoni, L. (2013). Psychology of sport injury rehabilitation: a review of models and interventions.
